Няма съвестен рибар, който да не е възмутен от дън душа от наглостта, безочието, тъпоумието и алчността на биологичните единици, известни като бракониери. Не говорим за хората без билет, това дали си взел билет не те прави автоматично „не-бракониер”. Билетът е документ, той не е мерило за душевното и умственото състояние на бракониера. Нека се опитаме да дадем определение на понятието „бракониер”. Това са хора, които в абсолютен разрез със закона унищожават рибата, нанасят щети на популацията, нарушават равновесието в природата, а от това страдат всички съвестни колеги.
Закон, състояние и явление
Ако се вманиачим в думата на закона, то бракониери са и хлапетиите или дядовците, които ловят каракуди на селското микроязовирче без билет или с повече въдици или куки от разрешеното. Строго погледнато е така, да. Но истинските бракониери не са те, а онези, които пускат километри мрежи, бият рибата с ток, бомби и какво ли още не, включително и през забраната. Това е чист геноцид, целенасочено унищожение на рибното богатство, намеса във видовото равновесие и абсолютно незачитане на никакви норми – нито законови, нито морално-етични. С тия си действие бракониерите показват, че въобще не им пука за останалите рибари. В психологията това се води липса на емпатия и е един от белезите на психопатично поведение.
Но нас ни вълнуват не толкова причините зад състоянието „бракониерство”, а как да се справим с явлението „бракониерство” и със субектите, които го въплъщават.
Малко история и съвремие
Факт е, че през последните двадесетина години бракониерите се развихриха с пълна сила, а грижата за рибите стана нещо, което се случва предимно в другите държави. Няма да изпадаме в сълзливо-носталгични настроения „едно време” колко риба имало, колко се ловяло, пък сега… И тогава е имало бракониери, но е имало и по-сериозен контрол. Днес топката по контрола, а и зарибяването, е в полето на Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури, познатата на всички ни ИАРА. Тя очевидно не успява да се справи. Нека не бързаме обаче да я заклеймяваме като куха и бездействаща структура. Истината е, че днес ИАРА не разполага с почти никакви ресурси като хора, оборудване, гориво и финансиране. Истината е, че това се превърна в някаква периферна структура, някаква едва ли не девета дупка на кавала и властимащите се вълнуват от нея само доколкото могат да направят поредното си политическо назначение и да раздадат това-онова на „своите” хора. При тройната коалиция имаше свирепо надписване на абсолютно безконтролно зарибяване – един Господ знае какво и колко се е пускало. След това пък правителството на ГЕРБ пренасочи средствата от риболовните билети към бюджета. Истината е, че ИАРА съществува колкото да се каже, че я има, тя реално няма ресурс да зарибява и да гони бракониери. Не да съставят акт-два за липса на билет, а да ги преследва с катери, че и с въртолети.
Какво можем да направим
Българите сме царе на мрънкането и на чакането някой друг да свърши работата. Да, всички искаме по новините да има репортаж от съвместна акция на ИАРА и полицията, ама като по американските филми, зрелищно и показно, с белезниците му и всичко. Всички искаме бракониерството да не минава с някакъв акт, а да се криминализира и за него да се носи отговорност по НПК. Мрежиш? Тлъста глоба. Биеш с ток? Затвор. Бомбиш? Затвор, докато си видиш внуците пораснали! Ето точно това ръководството на ИАРА не успя да прокара като промени в закона – по-строги санкции за бракониерите, криминализиране на някои видове бракониерство, както и увеличаване на допустимия размер на някои видове риби. Щото, съгласете се, че щучка-писалка от 35 сантиметра е срамота да се прибира, ако ще и да е „мерна” по действащите в момента норми. Същото важи и за 25 см бяла мряна, и 30-сантиметрови шаранчета…
Няма полза от мрънкане и хвърляне на обвинения, че някой не си върши работата. Като се обърне каруцата – пътища много, но целта е да не допускаме да се обърне. Трябва да се подават сигнали и да се съдейства на съответните екипи. Ето, яз. Пясъчник вече се превърна в емблема на сътрудничеството между доброволците, ИАРА и полицията. Иззети са километри мрежи, лодки, има и хванати, че и „закопчани” бракониери. И набезите намаляха. Същото е и на Батак, на Въча, на Жребчево и на Копринка. Хората се организират и сами зарибяват, но след това и пазят. Да се обадиш на 112 или на директния номер на ИАРА за съответната община или област не е нито страшно, нито трудно, днес всички имаме телефони. Просто е – докато сами не започнем да се борим за правата си, нещата няма как да станат. Когато има организирана група, институциите няма как да не започнат да действат и примерите ги има.
Не е достатъчно само да се плюем един друг по форуми и да лепим етикети „месар”, нужни са конкретни действия. Нали уж всички знаем приказката, че лозето не ще молитва, а иска мотика. Е, рибата също не ще мрънкане и дрънкане, а иска подаване на сигнали и конкретни действия. Това вече не зависи само от ИАРА, а и от всеки от нас.